Диалектологията описва езика на място, а не езика на книгата. Нейният основен инструмент е изоглосата — линия на картата, която отделя областите с една особеност от областите с друга. Когато много изоглоси вървят близо една до друга, те образуват граница между два големи говора. В българския такава граница е ятовата: на запад старият ят дава „е“, на изток — „я“. Затова „хляб“ и „хлеб“ са не просто две думи, а два свята на произношение.
Класификацията, която и днес се използва в училище, идва от труда на Ст. Стойков „Българска диалектология“. Той дели говорите на източни и западни, а вътре в тях — на по-малки групи. Източните включват мизийски, балкански, тракийски и рупски; западните — северозападни и югозападни. Всяка група има своите типични форми, но границите не са стени: в пограничните села се чуват смесени черти, защото хората се движат и общуват.
Разликите се виждат в дребните неща. В западните говори първо лице множествено число често завършва на „-ме“ („правиме“, „знайме“), а в източните — на „-м“ („правим“, „знаем“). Членът при мъжкия род на северозапад може да бъде „-о“ („човеко“), докато книжовният език използва „-ът“ и „-я“. На места се пазят стари форми на глагола и на местоименията, които в други краища са изчезнали. Тези особености не са грешки, а следи от историята на езика.