Езиковата норма не е списък от забрани, а система от очаквания. Когато двама души говорят, те споделят правила, които не са записани в учебник: как се обръщат един към друг, как образуват въпроса, кои думи смятат за груби. Нормата е това общо очакване, а кодификацията е неговото записване. Разликата е важна, защото показва, че речникът не създава езика, а го описва и подрежда.
В България кодификацията е институционална работа. Институтът за български език при БАН подготвя правописни, тълковни и терминологични речници, а Министерството на образованието ги въвежда в училище. Официалният правописен речник от 2012 година е най-пълният съвременен сбор от правила; той заменя по-старите издания и се използва от издателства, медии и администрация. Това не значи, че всяко правило е окончателно — речникът се допълва и преработва.
Нормите се различават по своята строгост. Правописът е най-строг, защото грешката се вижда веднага и може да промени смисъла. Правоговорът допуска повече варианти, особено при ударението и при изговора на заемки. Лексикалната норма е най-гъвкава: една дума може да е остаряла, разговорна, поетична или професионална и всички те да са правилни в своя контекст. Стилистичната норма не забранява, а преценява уместността.