Правописът, който българите използват до средата на XX век, се оформя след 1899 година. Той е известен като Иванчевски, по името на Теодор Иванчев, който участва в неговото изготвяне, и се основава на морфологичния принцип: една и съща морфема се пише еднакво, дори когато се произнася различно. Затова в него има букви, които не отговарят на звукове — ят, голямата носовка и малкият ер в края на думите. Тези букви пазят връзка с историята на думите, но правят писането трудно за децата и за хората, които се учат да четат.
Азбуката от 32 букви създава практически проблеми. Ятът се произнася различно в различните краища на страната: на запад като „я“, на изток като „е“, а в някои говори — и като „и“. Голямата носовка вече не се произнася като носов звук, а най-често като „ъ“. Малкият ер в края на думите също не се чува. Ученикът трябва да запомни къде се пише всяка от тези букви, без да има опора в речта. Това удължава обучението и увеличава грешките.
Идеята за реформа не е нова. Още в края на XIX и в началото на XX век езиковеди и учители предлагат опростяване, а между двете световни войни се правят няколко опита да се подготви промяна. Работата обаче е спирана от войните и политическите кризи, така че към 1944 година има готови предложения, но няма политическо решение. Решението идва след промяната на властта през септември 1944 година, когато новата администрация търси бързи мерки в образованието.