Дамаскините са ключът към езика на прехода. Те идват от гръцки сборници с проповеди, но се преписват толкова свободно, че всеки препис става нов текст. Преписвачът сменя думи, съкращава, добавя поуки, приспособява езика към своя край. Така в рамките на двеста години се създава огромен корпус от текстове, в които църковната традиция и говоримата реч се смесват по различен начин.
Паисий пише на смесен език и сам обяснява защо: иска да бъде разбран от простите хора, а не само от учените. Той съзнава, че църковнославянският не е достатъчен, но още няма новобългарска книжовна норма, на която да разчита. Затова неговият текст е компромис — и точно този компромис показва къде е проблемът на епохата.
Паисий пише в Зограф, но адресатът му е българският читател, който се срамува от езика си. Затова книгата е и история, и увещание: тя доказва, че българите имат царе, светци и победи, и иска от читателя да не се отрича от тях. Езикът е смесен, но целта е ясна — да бъде разбран от онези, които не са учили в гръцки училища. Това е първата българска програма за езикова политика.