Езикът съществува в много варианти: диалекти, жаргони, стилове, възрастови говори. Нормата е изборът кой от тях да служи за общ. Този избор не е неутрален — той дава предимство на едни говори и поставя други в позиция на „местни“. Затова въвеждането на книжовна норма винаги е и социална мярка, а не само филологическа. В България този процес минава през XIX век и е свързан с училището, църквата и държавата.
Нивата на нормата не са еднакво строги. Правописът се проверява лесно — има речник и правило. Произношението е по-свободно: книжовната норма допуска варианти, а регионалният акцент не се смята за грешка, ако не пречи на разбирането. Граматиката е по средата: някои форми са задължителни, други — допустими. Лексиката е най-отворена: тук нормата по-скоро съветва, отколкото налага.
Идеята за единен книжовен език е продукт на национализма от XIX век. Преди това книжовните езици в Европа често са били надрегионални — латински, църковнославянски, френски — и не са съвпадали с говорите на обикновените хора. Националните движения искат обратното: език, който е едновременно книжовен и народен. Затова изборът на диалектна основа е политически въпрос, а не само лингвистичен.