Писмеността има две задачи: да предава звука и да пази смисъла. Когато двете се сблъскат, се появява правописният проблем. Например в края на думата българският оглушава звучните съгласни: „град“ звучи като „грат“, „мраз“ — като „мрас“. Ако пишем само това, което чуваме, ще загубим връзката с формите „града“, „градове“, „мразове“. Затова правописът избира да пази морфемата, а не звука.
Морфологичният принцип не е българско изобретение. Той е присъщ на повечето европейски правописи, защото улеснява разпознаването на думите и на родствените им форми. В българския обаче той съжителства с фонетични правила — при представките, при „с/със“ и „в/във“, при писане на „ъ“ в някои форми. Затова българският правопис е смесен: нито чисто фонетичен, нито чисто морфологичен, а резултат от последователни решения, вземани в различни епохи.
Има и правила, които произлизат от историята на езика. Буквата „ѣ“ е изчезнала, но нейните следи остават в произношението: на изток „хляб“, на запад „хлеб“. След 1945 година се пише „е“, но в няколко корена под ударение остава „я“ — затова „бял“ и „хляб“ изглеждат изключения, а всъщност пазят стар звук. Такива остатъци показват, че правописът не е произволен: той носи памет за историята на езика.