Първата масова нужда от единен правопис идва с училището и печатницата. Докато книгите се преписват на ръка, различията не пречат; когато се печатат хиляди екземпляри, те стават проблем. Затова още преди Освобождението книжовниците започват да обсъждат правила, а след 1878 година държавата поема тази задача.
Дриновският правопис е компромис между традиция и практика. Той пази ѣ, ъ и старите окончания, но допуска опростявания, които учителите искат. Затова го приемат и консервативните, и по-модерните среди — всеки намира нещо свое. Но именно този компромис създава проблем: различните издания започват да пишат различно, а училището изисква единна форма. Оттук идва и следващата реформа.
Иванчевският правопис е първият, който идва от министерство, а не от дружество на книжовниците. Това променя логиката: правилото вече не се обсъжда, а се нарежда. Учителите получават указания, издателствата — образци, а учениците — задължение да пишат „правилно“. Така правописът се превръща в част от държавния апарат и в инструмент за уеднаквяване на училището.
Реформата на Омарчевски е смела и прибързана. Тя премахва ят и краесловното ъ, но не подготвя обществото и не убеждава учителите. Книгите, отпечатани по новия правопис, изглеждат странно на хора, които са учили по стария, а църквата вижда в промяната посегателство върху традицията. Когато политическата обстановка се променя, реформата е отменена — и това показва, че правописът не може да се наложи само с указ.