Преди XIX век българският книжовен език съществува главно като църковнославянски. В църквите и в манастирите се чете език, който е далеч от говоримата реч, а в ежедневието хората говорят местните си говори. Разликата не е само в думите: книжовният език има падежи и стари форми, а говоримият отдавна ги е загубил. Тази пропаст е фонът, на който се случва възраждането.
Мост между двете стават дамаскините. Това са сборници с проповеди и поучения, превеждани от гръцки, които се разпространяват от XVI век и се преписват в стотици варианти. Езикът им е близък до говоримия, с църковни остатъци, и именно затова те се четат и разбират. Дамаскините показват, че на български може да се поучава, без текстът да е неразбираем.
Софроний Врачански не е само издател. Той е епископ, който напуска катедрата си и живее в изгнание, а в автобиографията си описва войните, страха и скитането си. „Неделник“ е плод на тази биография: книга, писана от човек, който е видял какво става, когато хората не разбират нито църквата, нито властта. Затова езикът ѝ е прост и директен — не защото авторът не е можел да пише иначе, а защото е искал да бъде чут.