Старобългарският е първият книжовен език на славяните и езикът, на който са направени първите преводи на богослужебните книги. Създаден е във връзка с мисията на Константин-Кирил и Методий в Моравия, започнала през 863 година. Княз Растислав искал да получи християнството на език, който хората разбират, а не на латински, който оставал чужд за тях. Затова братята превеждат евангелието, апостола, псалтира и основните служби — и така създават не просто превод, а книжовен език.
Основата на този език е говорът на славяните около Солун. Кирил и Методий го познават от детство и затова той звучи естествено, а не като изкуствена конструкция. В същото време езикът е надстроен: в него се появяват думи за богословски понятия, които славянският говор не е имал, и се създават термини по гръцки образци. Така един местен говор се превръща в универсален инструмент за цялото славянско християнство.
Писането е трудоемко и скъпо. Пергаментът се прави от животинска кожа, мастилото — от сажди и смола, а книга от сто листа изисква месеци работа. Затова текстовете се преписват внимателно, но и с промени: преписвачът поправя това, което смята за грешка, допълва липсващо, заменя остаряла форма с по-позната. Така всеки препис е и свидетелство за езика на своето време. Затова старобългарските текстове не са „оригинали“, а слоеве от работа на много ръце.