Славянските езици стават обект на сравнително изучаване в края на XVIII век, когато Уилям Джоунс отбелязва родството между санскрит, гръцки и латински. По-късно учените откриват, че славянските говори образуват отделен клон с общ речник и обща граматика, реконструирани като праславянски — език, който не е записан, а възстановен по сравнение. Българският заема в това родословие място в южната група, но не като „стар“ вариант на останалите, а като самостоятелен развой със своя история.
Общославянската основа се разпада постепенно. Между V и VII век славяните се заселват на Балканите и се разделят на общности, които вече не поддържат постоянна връзка. Промените не са решение на някого, а резултат от време и разстояние: носовите гласни изчезват, еровете отслабват и на места изпадат, окончанията се съкращават, а ят започва да се произнася различно в отделните области. Именно тези различия по-късно ще разделят източните и западните български говори.
Писмената традиция започва през IX век и дава на езика нещо, което говоримата реч не може да даде: устойчива норма. Старобългарският, създаден за превод на богослужебните книги, носи падежи, двойствено число, богата система от времена и сложен синтаксис. Но докато книгите пазят старите форми, народът говори и променя езика. Падежите изчезват постепенно между XI и XIV век, развива се определителният член, бъдещето време се изгражда с „ще“, а инфинитивът отстъпва на конструкции с „да“. Така се получава разликата между книжовния и говоримия език, която ще бъде основен проблем на възраждането.