В слънцето няма огън. Има плазма, която е толкова гореща, че ядрата на водорода се сливат, а масата се превръща в енергия. Тази разлика между огън и синтез е важна: горенето е химия и изисква гориво и кислород, а синтезът е ядрена реакция и отделя много повече енергия от същата маса. Затова идеята да се построи реактор, който прави същото на Земята, е привлекателна от десетилетия. Тя обещава много енергия, малко отпадъци и гориво, което е относително достъпно. Затова обещанието е голямо и затова интересът не е изчезнал въпреки забавянето.
Проблемът не е в това да се предизвика реакция. Проблемът е да се задържи. Плазмата трябва да е с температура от стотици милиони градуси, а никой материал не може да я докосне. Поради това се използват магнитни полета или лазери, които я държат далеч от стените. Плазмата е нестабилна и има склонност да изтича, да се разпада на турбулентни структури и да губи енергия по начини, които не винаги са предвидими. Всяко от тези неща е отделен проблем, който изисква години. Ето защо напредъкът е по-скоро в разбирането на плазмата, отколкото в готов реактор.
Има два основни подхода. Магнитното задържане използва полета, за да държи плазмата във формата на поничка, където частиците се движат по спирали. Инерциалното задържане използва лазери или имплозия, за да свие малка капсула за части от секундата и да предизвика реакция, преди тя да се разпадне. И двата са дали резултати и и двата са далеч от търговски реактор. Контрапримерът е обещанието „след десет години“: то се повтаря от десетилетия и точно това е причината хората да не вярват. Честно е да се каже кое точно е постигнато и кое остава инженерен въпрос.