В офис кухнята има правило, което никой не е записал: всеки мие чашата си. Първите седмици работи безупречно. После някой оставя чашата си в мивката, защото бърза. На следващия ден още един решава, че щом онзи не мие, и той няма да мие. След месец мивката е пълна и всички се оплакват. Никой не е станал лош човек. Просто всеки е направил разумен избор в ситуация, в която цената на неговото усилие е лична, а ползата — обща. Всички са прави поотделно и всички губят заедно. Това е подписът на проблема, а не нечия слабост.
Това е структурата, която икономистите наричат проблем на безплатния пътник. Тя се появява при блага, които никой не може да ограничи само до платилите, и при които ползването от един не намалява ползата за друг. Осветена улица, отбрана граница, чиста река, добро училище в квартала. Всеки има интерес да има тези неща и никой няма интерес да плати първи, ако може да изчака друг. Затова доброволното финансиране се разпада. Ето защо такива блага почти никога не се появяват от доброволни вноски, освен в много малки групи.
Логиката не изисква лош характер, а само сравнение на две числа. Ако ползата от моя принос е голяма и видима, плащам. Ако е разпръсната между сто души, моят дял е една стотна от резултата, а разходът е целият върху мен. Тогава е разумно да не плащам и да се надявам, че другите ще платят. Проблемът е, че всеки мисли така. Резултатът е, че всички губят, без никой да е направил нещо ирационално. Оттук следва нещо неудобно: лош резултат може да се получи от напълно разумни хора, без никой да е сгрешил.