Съвременното екологично право започва като реакция. През 60-те и 70-те години на миналия век замърсяването на въздуха и водите в индустриалните страни става видимо, а природните бедствия показват, че екосистемите имат граници. Първите закони забраняват отделни вещества и дейности. По-късно се появява по-широката идея: опазването на околната среда не е отделен сектор, а условие за всички останали — за здраве, за производство, за градски живот.
В България рамката се подрежда с приемането на Закона за опазване на околната среда през 2002 година. Той определя целите, принципите и институциите, а специалните режими остават в отделни закони: за водите, за управление на отпадъците, за защитените територии, за биологичното разнообразие, за чистотата на атмосферния въздух, за защита от шума. След присъединяването към Европейския съюз през 2007 година голяма част от правилата са хармонизирани с европейските директиви и регламенти.
Основният инструмент е предварителната оценка. Инвестиционно предложение, което може да има значително въздействие, минава през процедура по ОВОС: описание на проекта, анализ на въздействията, мерки за намаляване, доклад и обществено обсъждане. Планове и програми — устройствени, транспортни, енергийни — минават през екологична оценка. Двете процедури не решават дали проектът е добър, а дали е допустим при определени условия и какви са те.