До 1990 година общините в България почти не притежават собственост: имотите са държавни, а общинските органи само ги стопанисват. Промяната започва с възстановяването на местното самоуправление и завършва с приемането на Закона за общинската собственост през 1996 година. Оттогава съществуват два отделни режима — държавна и общинска собственост, — а разграничаването им минава през актове, регистри и дълги спорове за това кой какво е получил при прехода.
Законът разделя общинската собственост на публична и частна не по стойност, а по предназначение. Публичната обслужва функции, които не могат да бъдат спрени: улици, площади, паркове, местни пътища, водни обекти, сгради на училища, болници, читалища и спортни съоръжения. Тези имоти са извън търговския оборот. Те не се продават, не се делят и не се обременяват с ипотека, освен ако специален закон не предвиди изключение. Те не могат да бъдат придобити и по давност, колкото и дълго да ги ползва някой.
Статусът не е вечен. Ако публичен имот загуби предназначението си — например затворено училище или закрит път, — общинският съвет може да го обяви за частна общинска собственост. Тази промяна е решение с последствия, защото от нея имотът влиза в оборота и може да бъде продаден или отдаден под наем. Затова законът изисква мотиви и публичност, а заинтересованите граждани могат да оспорят решението пред съда.