България е член на Европейския съюз от 1 януари 2007 година. Договорът за присъединяване е подписан на 25 април 2005 година в Люксембург и предвижда преходни периоди за част от правилата. От датата на членството правото на Съюза става част от българската правна система — не като чуждо право, а като задължителна рамка, която националният закон трябва да спазва. Това променя не само външната политика, а и ежедневната работа на администрацията и на съда.
Правото на ЕС има няколко слоя. Първичното право са договорите — Договорът за Европейския съюз и Договорът за функционирането на ЕС, — а Хартата на основните права има същата сила като тях. Вторичното право включва регламенти, директиви и решения. Регламентът е задължителен в цялост и се прилага пряко, без да е нужен национален закон. Директивата обвързва държавата по резултата и изисква транспониране в срок. Решението може да е адресирано до конкретна държава или лице.
Три принципа държат системата. Върховенството означава, че при противоречие правото на ЕС има предимство и националният съд не прилага противоречащата норма. Прякото действие позволява на гражданин да се позове на разпоредба на ЕС пред национален съд. Лоялното сътрудничество задължава държавата да не възпрепятства постигането на целите на Съюза. Тези принципи не са записани в един член, а са изградени от практиката на Съда на ЕС още от началото на шестдесетте години.