Равното третиране е основен принцип на Конституцията: чл. 6 забранява привилегии и ограничения, основани на признаци, които нямат отношение към целта на регулирането. Но принципът не означава, че всички трябва да бъдат третирани еднакво при всякакви обстоятелства. Различното отношение е допустимо, когато почива на обективен критерий и е съразмерно на целта. Задачата на правото е да разграничи обоснованата разлика от дискриминацията — и тази граница минава през мотивите, а не през намеренията.
Законът за защита от дискриминация от 2003 година, в сила от 1 януари 2004, дава конкретен списък от защитени признаци: пол, раса, народност, етнически произход, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние. Списъкът не е затворен — защита е възможна и при друг признак, ако разликата е необоснована и засяга достойнството.
Пряката дискриминация е различно отношение заради самия признак: отказ да наемеш жилище на семейство с дете, обява „само мъже“, по-ниска заплата за същата работа. Непряката е по-тънка: привидно неутрално правило засяга непропорционално определена група. Ако изискването за висок ръст се прилага за работа, при която ръстът не е нужен, то изключва повече жени и повече хора с увреждания — и това е дискриминация, дори никой да не е имал лошо намерение.