Нотариусът е частно лице с публична функция. Той не е съд и не решава спорове, но действията му имат сила, която малко други документи притежават. Законът за нотариусите и нотариалната дейност от 1996 година урежда кой може да бъде нотариус, какви актове издава и как отговаря. Идеята е проста: сделка, подписана пред независим и отговорен човек, е по-сигурна от ръкописна бележка, защото някой е проверил самоличността, документите и волята.
Нотариусът се назначава от министъра на правосъдието след конкурс, по предложение на Нотариалната камара, и работи в определен нотариален район. Той не може да извършва действия извън района си, освен когато законът допуска изключение. Длъжността е несъвместима с търговска дейност и с адвокатска практика. Камарата поддържа регистър и упражнява контрол върху работата на своите членове, а дисциплинарните нарушения се разглеждат по установен ред.
Най-познатият акт е нотариалният акт за сделка с недвижим имот. Преди да го подпише, нотариусът проверява самоличността на страните, документите за собственост и тежестите в имотния регистър, изчислява данъците и таксите и се уверява, че волята е свободна. Той не гарантира, че сделката е изгодна, но гарантира, че е извършена по правилата и че страните са разбрали какво подписват. Затова при спор по-късно документът е силна опора, а не просто спомен.