Административното право урежда отношения, в които страните не са равни. Едната има власт да реши еднолично, другата може само да иска, да се оплаче или да обжалва. Тази асиметрия е неизбежна — държавата трябва да издава разрешения, да събира данъци, да спира незаконно строителство. Опасността е, че властта може да се използва за нещо друго. Затова цялото право тук е изградено около идеята за контрол: кой решава, при какви условия и пред кого отговаря.
Източниците са многостепенни. Административно-процесуалният кодекс дава общия ред, Законът за администрацията урежда структурата и служителите, а специалните закони — устройството на терена, енергетиката, здравеопазването — съдържат конкретните основания за решения. Подзаконовите актове — правилници и наредби — допълват рамката, но не могат да създават задължения, които законът не предвижда. Тази йерархия не е бюрократична подробност: тя определя кой текст печели при противоречие.
Актът трябва да отговаря на няколко изисквания едновременно. Компетентност — издаден е от органа, на когото законът дава това право, и в неговите териториални и материални граници. Форма — писмена, с посочване на издателя, адресата и датата. Мотиви — фактическите и правните основания, поради които решението е такова. Реквизити за защита — къде и в какъв срок може да се обжалва. Липсата на който и да е от тези елементи е основание за отмяна, а най-често срещаният порок в практиката е именно немотивираността.