Наказателното право е последната мярка на държавата. То не урежда сделки и не разпределя помощи, а отнема свобода и имущество, затова законът го ограничава с ясни правила. Едно и също деяние може да бъде нарушение на договор, административно нарушение или престъпление — разликата е в тежестта и в органа, който реагира. Паркирането на забранено място води до глоба по Закона за административните нарушения и наказания, а кражбата на автомобил — до наказателно дело. Границата не е в морала, а в текста на закона.
Съставът на престъплението е инструмент за проверка. Обект е общественото отношение, което законът пази — собствеността при кражба, животът при убийство. Обективната страна описва самото поведение, средствата и последиците. Субект е лицето, което може да носи отговорност, а субективната страна е вината. Ако липсва един елемент, обвинението се разпада. Затова защитата често не отрича фактите, а твърди, че липсва точно един от тези елементи — например че вещта не е чужда.
Вината не е просто „лош човек“. Законът я описва технически. Умисълът може да бъде пряк — лицето иска последицата, — или евентуален, когато я допуска. Непредпазливостта има две степени: самонадеяност, при която лицето е разчитало да се размине, и небрежност, при която не е предвидило, въпреки че е било длъжно. Има и грешка: ако лицето не знае факт, който принадлежи към състава, то действа непредпазливо, а не умишлено. Тези разграничения решават дали деянието е престъпление и колко тежко е то.