Потребителското право е сравнително младо. До XIX век купувачът е разчитал на собствената си преценка и на честната дума на търговеца. С масовото производство и рекламата неравенството става очевидно: купувачът не вижда стоката, не познава състава ѝ и не може да провери твърденията. Затова законът създава специални правила за информация, за гаранция и за нелоялни практики. Те не защитават глупостта, а осигуряват условия за информиран избор. Потребителят остава свободен да купи или да не купи, но трябва да знае какво купува.
Потребител е физическо лице, което придобива стока или услуга за лични нужди, а не за търговска или професионална дейност. Търговецът е лице, което действа в рамките на своята дейност. Тази разлика е важна, защото потребителските права не се прилагат при сделки между търговци. Законът забранява клаузи, които са неравноправни — например едностранно право на търговеца да променя цената или да изключва отговорността си. Такива клаузи са нищожни, дори потребителят да ги е подписал. Това е израз на принципа, че свободата на договаряне не може да служи за отнемане на законови права.
Преди сключването търговецът трябва да предостави информация за основните характеристики, цената с данъците, разходите за доставка, начина на плащане, правото на отказ, гаранцията и адреса си. При онлайн продажба информацията трябва да е ясна и разбираема, а потребителят трябва да потвърди поръчката изрично. Цената трябва да е обявена така, че да не заблуждава; при намаление се показва най-ниската цена през предходен период. Забранени са подвеждащите твърдения за произход, качество или наличност, както и скритите такси. Нарушенията се санкционират от Комисията за защита на потребителите.