Договорът е инструментът, с който частните лица уреждат отношенията си без намеса на държавата. Свободата на договаряне означава, че страните избират дали да сключат договор, с кого и при какви условия. Тази свобода не е безгранична: тя спира там, където започват повелителните норми на закона, добрите нрави и правата на трети лица. Законът не може да предвиди всички сделки, затова разчита на общи правила и на съда, който тълкува волята на страните. Договорът е частен закон за страните, но само доколкото не противоречи на общия закон.
Сключването минава през оферта и приемане. Офертата трябва да съдържа съществените условия и да е отправена до определено лице или до неопределен кръг. Приемането трябва да е пълно и безусловно; ако променя условията, то е ново предложение. Мълчанието не е приемане, освен когато законът или предишните отношения го позволяват. Съдът тълкува не само думите, но и целта на сделката и поведението на страните. Затова един неясен договор може да бъде тълкуван по различен начин от това, което едната страна е очаквала.
Формата е доказателство и защита. По принцип договорът може да бъде устен, но при спор устното уговаряне е трудно за доказване. Затова законът изисква писмена форма за някои сделки — например за поръчителство, за дарение на недвижим имот, за потребителски кредит. За прехвърляне на собственост върху недвижим имот се изисква нотариален акт. Предварителният договор за такава сделка трябва да е в писмена форма и да съдържа съществените условия. Неспазването на формата води до нищожност, освен ако законът предвижда друго.