Избирателното право е сравнително ново като всеобщо право. През XIX век гласуват предимно мъжете с имущество и образование, а жените и бедните остават извън урната. Разширяването става постепенно: с отпадането на имуществения ценз, с женското равноправие и с намаляването на възрастта. Днес всеобщото избирателно право се приема за основен признак на демокрацията, но то не е достатъчно само по себе си. Важно е и дали вотът е равен, дали е таен и дали резултатът се зачита. Историята показва, че формалното право може да съществува, а изборите да бъдат управлявани.
Активното избирателно право принадлежи на българските граждани, навършили 18 години към изборния ден. Конституцията изключва поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода. Тези изключения са спорни в правната литература, защото ограничават правото на групи, които не са лишени от гражданство. Затова съдилищата и законодателят трябва да ги тълкуват тясно. Гласуването е право, а не задължение: няма законова санкция за неучастие, макар че високата избирателна активност се смята за признак на доверие в институциите.
Пасивното избирателно право има по-строги условия, защото кандидатът поема публична отговорност. За народен представител се изискват 21 години, българско гражданство, липса на запрещение и на наказание лишаване от свобода. При двойно гражданство законът добавя изискване за пребиваване в страната през последните 18 месеца. За президент прагът е 40 години, гражданство по рождение, липса на друго гражданство и пет години пребиваване. Кандидатите за длъжности, които заемат държавна служба, прекъсват изпълнението ѝ след регистрацията. Тези правила целят да се избегне конфликт на интереси и да се осигури връзка с държавата.