Конституцията от 1991 година не създава правата от нищото. Тя ги признава като присъщи на човека и ги поставя над текущата политика. Затова втората ѝ глава започва с равенството по достойнство, а не с правомощията на институциите. Основният закон е върховен и действа непосредствено: съдът може да приложи конституционна норма и без специален закон, а закон, който ѝ противоречи, не се прилага. Ратифицираните и обнародвани международни договори стават част от вътрешното право и имат предимство пред противоречащите им закони. Тази йерархия е важна, защото определя какво се случва, когато политическата власт реши да стесни едно право.
Равенството не означава еднаквост. Конституцията забранява привилегиите и дискриминацията по признаци като пол, раса, етнически произход, религия, образование и имущество. Различното третиране е допустимо само когато има разумна причина и пропорционална цел — например по-голяма защита за дете или за човек с увреждане. Затова равенството е и правило за законодателя, и критерий за съда: една мярка, която третира еднакви случаи различно без основание, може да бъде отменена. В ежедневието това се проявява при достъпа до услуги, работа и образование, където отказът трябва да има законово основание, а не лично предпочитание.
Личната неприкосновеност е най-осезаемата част от правата. Всеки има право на живот, а посегателството срещу него е най-тежкото престъпление. Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко и унижаващо отношение, нито на медицински опит без доброволно писмено съгласие. При задържане законът изисква съдебен контрол в срок от 24 часа и достъп до адвокат от първия момент. Обвиняемият се смята за невинен до влязла в сила присъда, не може да бъде принуждаван да се признае за виновен и не може да бъде осъден само въз основа на самопризнание. Жилището е неприкосновено, а влизането без съгласие е допустимо само по реда на закона. Личният и семейният живот, честта и доброто име също са защитени.