В една клетка на тялото ти има инструкции, достатъчни да опишат цял човек, и те са записани с четири букви. Не с двадесет и шест, не с йероглифи — с четири. Това е странно, когато се замислиш: толкова сложна машина, а азбуката е по-малка от детска. ДНК е именно това: дълга молекула, чиято последователност се чете от клетъчните механизми и се превежда в белтъци. Всичко останало — кости, мускули, очи, навици — е резултат от това кой ген кога се включва. Затова езикът на живота е малък, а речникът му е огромен благодарение на комбинациите.
Структурата е двойна спирала, и това не е украшение, а решение на задачата с копирането. Двете вериги са свързани с двойки, които пасват само една на друга: срещу една буква стои точно определена друга. Когато молекулата се раздели, всяка верига служи за шаблон и се допълва. Така се получават две копия, всяко с по една стара и една нова част. Грешките при копирането са редки, но не нулеви, и точно те са горивото на наследствената изменчивост. Затова копирането е сравнимо точно, но не съвършено, и това е условие за промяна.
Има обаче една подробност, която обърква популярните обяснения. Само малка част от човешката ДНК кодира белтъци. Останалото не е боклук; голяма част от него регулира — казва кога, къде и колко да се произведе даден белтък. Ето защо два организма с почти еднакъв набор от гени могат да изглеждат много различно: разликата е в управлението, не в списъка. Точно регулирането обяснява защо една и съща инструкция произвежда различни клетки в един и същ организъм. По-точно е да се говори за управление на гените, отколкото за тяхното присъствие.