Светлина през два тесни процепа пада на екран и вместо две светли ивици се получава редица от много. Това е интерференция и тя е поведение на вълна: две вълни се срещат, на места се усилват, на места се гасят. После опитът се прави с по един електрон и резултатът е същият — всеки електрон сякаш минава през двата процепа наведно. Ако обаче поставиш детектор да види през кой процеп минава, картината изчезва и се получават две ивици. Въпросът променя отговора. Затова резултатът зависи от това какво правиш, не само от това какво има.
Това е двойнствеността: обектът се държи като вълна, когато не се измерва пътят му, и като частица, когато се измерва. Не е, че той е едното или другото и ние не знаем кое. По-точно е да се каже, че състоянието му се описва от вълнова функция, която дава вероятности, а измерването налага едно от възможните положения. Ето защо резултатът не е случаен в смисъл на безпричинен; той е разпределен по начин, който теорията предсказва много точно. Оттук теорията предсказва разпределения, а не отделни съдби, и това е нейната сила.
Ключовата дума е суперпозиция. Докато не се измери, състоянието може да бъде комбинация от възможности, а не една от тях. Това не значи, че едновременно си в два града; значи, че описанието на системата не съдържа едно определено значение за величината, която ще измериш. Разликата между тези две твърдения е голяма и точно тя се губи в популярните обяснения. Поради това физиците предпочитат да говорят за вероятности, а не за мистериозни раздвоения. По тази причина е по-честно да се говори за описание на възможности, отколкото за едновременно съществуване.