Влакът закъснява с четиридесет минути, а ти си на първа среща за работа. Първите десет минути минават в ядосано писане на съобщения и в мисли как ще се оправдаеш. После нещо се сменя: влакът няма да дойде по-бързо, защото ти си ядосан. Остава изборът какво да правиш с времето — да четеш, да дишаш, да напишеш бележки за разговора. Това превключване не е оптимизъм и не е безразличие. Точно то е упражнението, което стоиците са смятали за основно, и то не идва само, а се тренира като всяко друго умение.
Разделението е просто и безмилостно: има неща, които зависят от нас, и има неща, които не зависят. Първите са преценката, намерението, реакцията, усилието. Вторите са резултатът, мнението на другите, здравето, времето, смъртта. Грешката, която правим постоянно, е да влагаме енергия във вторите и да оставяме първите без внимание. Оттам идва усещането, че се борим с нещо, което не ни отговаря, и че сме уморени без резултат. Умората е истинска, но е похарчена за нещо, което не може да се промени. Затова стоическата практика започва с честен инвентар на силите, а не с утешителни мисли.
Механизмът не е потискане на емоцията. Стоикът не твърди, че не изпитва страх или гняв. Твърди, че между усещането и действието има разстояние и че преценката живее в това разстояние. Ако смятам закъснението за катастрофа, ще реагирам като при катастрофа. Ако го смятам за неудобство, ще реагирам като при неудобство. Самото събитие не се променя. Променя се онова, което му приписвам, а с него и цената, която плащам. Това не е всемогъщество над чувствата, а власт над тяхното продължение. Разликата е малка на думи и огромна в дните, които човек изживява.