Човек стои на перона и чака влак, който закъснява. В главата му тече стар разговор: да остане ли на работата, която не харесва, или да си тръгне. Той няма представа какво го чака, няма гаранция, че ще е по-добре, и точно затова усеща нещо като задушаване. Не му липсва информация. Липсва му оправдание. Ако остане, ще трябва да признае, че е избрал. Ако тръгне, същото. Никъде няма комисия, която да поеме решението вместо него, и никой няма да му издаде документ, че е постъпил правилно. И точно тази липса е свободата, за която говорят екзистенциалистите.
Сартр описва това с една формула, която звучи абстрактно, докато не я приложиш: съществуването предхожда същността. При предметите е обратно. Ножът е направен по план и затова първо има същност — какво трябва да бъде — и после съществува. Човекът няма такъв план. Първо се появява, после се прави какъвто е. Оттам идва всичко останало: няма предварително зададена мисия, която да откриеш, има само живот, който да изживееш. И няма как да се провалиш в нещо, което не ти е било възложено. Това е освобождаващо и плашещо едновременно, защото премахва и последната утеха.
Свободата в тази схема не е удобство, а тежест. Всеки избор изключва други и ти си авторът на изключването. Затова хората бягат от нея — не в лош смисъл, а структурно. Поемат роля, която ги обяснява: баща, служител, човек на реда, жертва на обстоятелствата. Ролята дава отговор на въпроса „кой съм“ и сваля от плещите въпроса „какво избирам“. Сартр нарича това лоша вяра и го смята за самоизмама, макар и разбираема. Тя не е лъжа към другите, а лъжа към себе си, която човекът поддържа старателно. Тя е удобна, защото цената се плаща от някого другиго — обикновено от близките.