В дебат единият казва: „Ти си млад, какво разбираш“. Публиката се смее, темата се сменя и никой не е отговорил на въпроса. Това е софистика — начин да се спечели спор, без да се е прав. Тя не е глупост и не е случайна грешка. Тя е набор от похвати, които работят, защото са бързи и защото разчитат на емоция, а не на мисъл. Затова разпознаването им е по-полезно от изучаването на логиката в дълбочина. Затова е по-лесно да се научиш да ги разпознаваш, отколкото да изучаваш всички правила на логиката. Разпознаването работи дори когато не знаеш как се нарича похватът.
Похватите са малко на брой и се повтарят. Атака на човека: вместо твърдението се атакува този, който го казва. Сламено чучело: на другия се приписва по-слаба позиция и после тя се побеждава. Фалшива дилема: представят се две възможности, сякаш трета няма. Обобщение от един случай: едно наблюдение се превръща в правило. Всички те имат една обща черта — изместват разговора от въпроса към нещо по-лесно за печелене. Ето защо е полезно да се запомнят не имената им, а въпросите, които ги разкриват. „Кой го твърди“ и „какво точно се твърди“ са достатъчни в повечето случаи.
Механизмът им е психологически, не логически. Те работят, защото мозъкът оценява бързо и по навик. Ако някой е представен като несериозен, аргументът му звучи по-слаб, независимо от съдържанието. Ако са дадени две опции, третата не се търси. Поради това софистиката е ефективна в устен дебат, пред публика и под времеви натиск. В писмен текст, където има време за проверка, същите похвати изглеждат груби и лесно се забелязват. В писмена среда софистиката изглежда слаба, а в устна — силна. Времето за проверка е това, което променя резултата.