Влез в стар манастир или църква в малко село и виж къде е построена. Много от тях стоят на места, които са били свещени още преди християнството — на хълм, до извор, на кръстопът. Това не е случайност и не е скрита тайна. Когато нова религия печели, тя рядко изтрива старото място. По-често го освещава наново, за да не губи хората, които вече ходят там. Така свещеността остава, а името се сменя, и никой не преживява това като загуба. Затова и днес човек може да усети, че мястото е особено, без да знае защо.
Механизмът е прост и се среща в много култури. Празникът остава на същата дата, но получава нов светец. Светецът поема функциите на старо божество — пази нивите, лекува, носи дъжд. Местото остава същото, но върху него се строи храм. Народът не преживява това като измама, защото външната форма се запазва. Затова религията побеждава, без да изчезва нищо напълно — просто старите неща получават нови имена. Тази смяна на имената е най-обикновената форма на културна приемственост и тя не изисква ничие разрешение. Тя се случва в ежедневието, а не в документите.
Най-важният признак не е името, а функцията. Ако един празник е свързан с пролетното раззеленяване, с обхождане на нивите и с обикаляне на селото, той изпълнява земеделска задача, дори да носи християнско име. Ако светецът е покровител на добитъка и на пътуващите, той е наследил нещо много по-старо. Въпросът не е „езически ли е празникът“, а „каква работа е вършел“ и „кога е бил в годината“. Ето защо етнографът пита не как се казва празникът, а какво се прави на него и кой участва. Името идва последно и често заблуждава.