Една снимка с два реда текст обикаля групите за половин ден. Първо се смееш, после забелязваш, че е по-точно от анализ, който си чел същата сутрин. Мемът не обяснява; той показва. Затова се разпространява по-бързо от всяка статия — не изисква време, не изисква доверие към издание, не изисква дори език, ако картинката е достатъчно ясна. В него има политика, но тя е опакована като шега, а шегата се споделя, без човек да се чувства, че е заел страна. Затова и най-важните политически битки днес се водят с картинки, а не с програми.
Думата идва от идеята за единица култура, която се копира и се променя при всяко преписване, както се променя слух, разказан от десет души. Политическият мем работи по същия закон: взима сложно събитие, избира един детайл и го превръща в шаблон, който всеки може да попълни с друг герой. Поради това той е и инструмент за рамкиране — казва ти кое е смешното, кое е глупавото и кой е виновният, без да изрече аргумент. И го казва толкова кратко, че не можеш да го оспориш, без да изглеждаш скучен.
Силата му е в цената. Да споделиш статия е ангажимент — трябва да си я чел, да си съгласен, да поемеш риск, че е глупава. Да споделиш мем е почти безплатно: ако не е смешно, никой не те обвинява, а ако е смешно, печелиш социална награда. Мемът е идеалният носител на мнение, което не искаш да защитаваш. Той казва нещо силно и оставя на теб възможността да кажеш „просто се шегувам“, ако срещнеш съпротива. Тази двойна употреба не е дефект, а целта. Ето защо и най-добрият мем е този, който може да се използва и от двете страни.