На погребение на стар човек синът му разказа как баща му веднъж объркал две църкви и цялото семейство го търсило три часа. Хората се засмяха, а после някой заплака, но вече по-леко. Шегата не отмени мъката; тя я направи поносима за няколко минути и това беше достатъчно, за да могат хората да останат в стаята. Хуморът често работи така — не като бягство от трудното, а като начин то да бъде задържано, без да те смаже напълно. Затова хуморът е и форма на смелост: той казва истината, без да иска разрешение.
Механизмът е в счупването на очакването по безопасен начин. Мозъкът непрекъснато предвижда какво следва; шегата предлага едно развитие и в последния момент го обръща. Ако обратът е твърде странен, няма смях, а объркване. Ако е твърде предвидим, също няма. Смехът се появява точно на границата, където изненадата е достатъчна, но заплахата — не. Затова хуморът е и сигнал за безопасност: тялото разбира, че нищо лошо не се случва. Поради това шега, която трябва да се обясни, губи силата си: обяснението връща заплахата и премахва точно онова облекчение, което е било шегата.
Освен това хуморът е социален. Той показва какво групата смята за нормално и какво — за нарушение, и затова е един от най-точните тестове за принадлежност. Вътрешната шега не се обяснява; тя се разбира или не. Поради това хората се смеят различно в различни компании и затова човек, който не хваща шегите, остава външен, дори когато знае езика. Хуморът не е украшение на разговора, а неговият най-стар протокол за доверие. Ето защо шегата е и политическа: тя казва кой е свой и кой е чужд, без да го формулира. Това е и причината да се следи кого не включва.