Сватба, краят на дългата вечеря. Бащата на булката става да каже нещо, заплита се в кабела на озвучителната система и пада по гръб, без да се нарани. Залата избухва в смях. После, за части от секундата, всички поглеждат булката — дали е добре, дали е позволено да се смеят. Тя се засмива първа и напрежението се пуска. Смехът тук не е присмех, а разрешение — знак, че групата приема случката за безопасна и че може да продължи. В тази кратка пауза е целият механизъм на комедията: нещо се обърква, никой не пострадва и общността решава, че е позволено да диша.
Комедията работи с нарушение, което не е опасно. Някой се спъва, някой казва нещо неуместно, някой се държи като машина в свят на живи хора — и публиката се смее, защото разпознава грешката, без да плаща цената ѝ. Философът Анри Бергсон описва това като механичното, което се залепва за живото: човек, който повтаря жестове, изглежда смешен, защото е престанал да бъде гъвкав. Затова комедията е и социална: тя показва какво е прието за нормално, като го преобръща пред всички. Смехът е наказание за скованост и едновременно прошка за нея.
Има комедия на характери, на ситуация и на език, и трите работят по различен начин. Комедията на характерите се смее на типа: скъперникът, самохвалкото, бюрократът. Тази на ситуацията поставя нормални хора в невъзможни обстоятелства и гледа как се измъкват. Езиковата работи с двусмислие, с ударение, с пауза. Таймингът е половината от работата: една и съща реплика умира, ако бъде казана с една секунда по-рано. Във всички случаи обаче има едно общо правило: комикът не разказва смешно, а създава условия смешното да се случи — и после чака.