Опашка на входа, бадж на врата, прожекция в полунощ и още една в осем сутринта. Хората около теб са дошли от други държави, спят по три часа и говорят за филми, които още никой не е видял. Фестивалът изглежда като празник на киното и донякъде е точно това. Но зад прожекциите има втора, по-тиха структура: селекция, жури, преса, пазар. Тя решава кои филми ще съществуват за публиката, която никога няма да дойде на фестивал. Затова фестивалът е едновременно културно събитие и индустриална процедура и двете се случват в един и същи коридор.
Фестивалът не е просто поредица от прожекции. Той е система за престиж. Да влезеш в официална селекция е знак, че някой с име е видял филма и го е предпочел пред стотици други. Наградата е още по-силен знак, защото е ограничена: не може да се даде на всички. Точно тази ограниченост създава стойност. Затова и спорът за селекцията не е естетически, а институционален: кой има право да каже „това е важно“. Именно затова въпросът кой е в журито и по какви правила се селектира има значение — тези правила решават какво ще бъде забелязано.
Икономическата страна е по-малко романтична. Фестивалът е и пазар, на който се срещат продавачи на права, дистрибутори и платформи. Наградата отваря врати за разпространение и финансиране: филм с етикет от голям фестивал се купува по-лесно, защото рискът за купувача е по-малък. Поради това и „премиера“ е дума с цена — световна, международна, регионална. Ето защо продуцентите планират години напред къде ще бъде първата прожекция, преди още филмът да е готов. Един и същ филм може да загуби година, ако не е спазил йерархията на премиерите. И селекцията е власт.