Има картини, които са технически безупречни и никой не ги помни. Има други, в които има очевидни грешки, а целият свят ги знае. Това обърква, защото сме свикнали да мислим за качеството като за сума от добри решения. В изкуството обаче най-важното решение не е дали нещо е направено добре, а дали след него нещата се правят различно. Шедьовърът не е най-добрият пример за своето време. Затова оценката на съвременниците е лош водач: те виждат най-вече нарушеното правило, не отворената врата. Той е моментът, в който времето се сменя.
Затова първият признак е влиянието, а не съвършенството. След една такава работа другите автори започват да решават други задачи. Не защото имитират, а защото е отворена врата, за която не са знаели, че съществува. Това е и причината да е толкова трудно да се разпознае навреме: съвременниците виждат само нарушени правила, а не нова посока. Ето защо едно от най-трудните неща в изкуството е да се различи ново начало от просто лошо изпълнение. Поради това историята на изкуството е пълна с работи, които са били отхвърлени, а после са станали начало на нещо.
Вторият признак е, че работата издържа на повторно гледане. Първият поглед може да е измамен — шокът, модата, скандалът. Но ако след двадесет години все още има какво да се види, значи в нея има структура, а не само новина. Това е и разликата между провокация и произведение. Провокацията изчерпва ефекта си в първия момент. За тази причина музеите пазят и работи, които публиката не харесва: времето понякога открива структура, която първият поглед не е видял. Произведението оставя нещо, което не е било забелязано първия път, и точно това го задържа.