Бабата разказва как е чакала на опашка за хляб и изведнъж млъква. Камерата е в кухнята от два часа и досега тя говореше свободно. Операторът не е казал нищо, не е помръднал. Просто обективът е там, насочен към нея, и тя го вижда. В този момент човекът изчезва и се появява човек, който знае, че го гледат. Затова мнозина документалисти казват, че първите два дни са загубени — хората още позират. Документалното кино живее в това противоречие: то търси истината, но самото ѝ присъствие променя онова, което намира.
Затова документалистът не „записва реалност“, а избира. Избира кого да пита, кога да включи камерата, кое от тристате часа да остане и в какъв ред да върви. Тези решения са авторски точно както в игралния филм. Разликата е в суровия материал, не в наличието на гледна точка. Има стил, в който режисьорът се прави на невидим наблюдател, и стил, в който той влиза в кадъра и спори. И двата могат да бъдат честни, но само единият признава какво прави. Поради това въпросът не е дали има гледна точка, а дали тя е обявена.
Вторият слой е монтажът, и той е най-опасният. Две изречения, казани в различни дни, могат да застанат едно до друго и да създадат причинно-следствена връзка, която никога не се е случвала. Публиката вижда логика, защото мозъкът ни търси причина навсякъде. Поради това етичният въпрос не е само „има ли камера“, а „какво обещава филмът“. Ако обещава наблюдение, няма право да подрежда. Най-честата злоупотреба не е лъжа, а подредба, която създава усещане за причина. Ако обещава есе, има право — но трябва да го каже още в началото.