Картината изглежда вярна. Платното е старо, боята е напукана по същия начин, както в работите на автора, а подписът е с правилния наклон. Трима експерти я гледат с лупа, после с ултравиолетова лампа, после с микроскоп. Един казва „да“, втори казва „не“, трети иска още време. Фалшификатът не е груба измама. Той е твърдение, което трябва да издържи проверка. Затова най-добрите фалшификати не се правят бързо. Поради това експертизата е бавна работа и затова бързите мнения почти винаги са грешни. Те се правят с години и с изследване.
Първото ниво е материалът. Платното трябва да е от правилния период — стар лен, с правилната текстура и с правилната възраст. Боята трябва да е съставена от пигменти, които са съществували по онова време; ако има пигмент, изобретен по-късно, работата пада веднага. Грунтът трябва да е същият. Поради това фалшификаторите купуват стари платна без стойност и изтриват изображението, за да използват основата. Ето защо и най-честата проверка е скучна: не „изглежда ли вярно“, а „възможно ли е да е от тази година“. Това е най-скъпата част от работата и най-невидимата.
Второто ниво е техниката. Всеки автор има навици: как слага боята, как прави прехода, колко бързо работи, каква четка използва. Тези навици не се виждат от пръв поглед, но се виждат под увеличение. Поради това фалшификаторът трябва не само да копира резултата, а да имитира процеса. А това е много по-трудно, защото изисква разбиране на решенията, а не само на формите. Ето защо фалшификаторът е по-скоро изследовател, отколкото художник, и това е неудобно да се признае. Най-добрите копия се правят бавно и от човек, който разбира занаята, а не само образа. Копие на резултата изглежда мъртво; копие на процеса — живо.