Чашата е с пукнатина по ръба и петно от чай, което не излиза. Някой би я изхвърлил. Собственикът ѝ я използва всяка сутрин от двадесет години и я смята за най-хубавата в шкафа. Пукнатината не е дефект, а белег — тя показва, че чашата е била използвана, а не само притежавана. Затова тази естетика е и утеха: тя казва, че не е нужно да си нов, за да си добър. Тази нагласа има име и то е старо: красотата може да живее в несъвършенството, в следата от време, в нещото, което е остаряло естествено, без да се преструва на ново.
Идеята идва от място, където материята е скъпа, а пространството — малко. Когато не можеш да си позволиш да сменяш, започваш да цениш това, което имаш, включително неговите недостатъци. Затова тук няма култ към симетрията и съвършенството, а към асиметрията и случайността. Глината, която е потекла при печене, не се изхвърля. Тя се приема като част от резултата. Поради това и майсторът тук не се хвали с точност, а с усещане за мярка — кога да спре, преди да е станало прекалено. Това не е отказ от умение, а различен критерий за това кога една работа е добра.
Вторият елемент е времето. Предметът, който е нов, е в първия си ден и още не е нищо. След години той има история, която се вижда по повърхността: изтъркано място там, където ръката го е държала, потъмняло дърво, избелял цвят. Тези следи не могат да се направят изкуствено, без да изглеждат фалшиви. Поради това остаряването не е загуба, а натрупване, и това е обратно на всичко, което ни учат за поддръжката. Ето защо естетиката на несъвършеното е и естетика на възрастта, а това е неудобна идея за култура, която иска всичко да изглежда младо.