Човек пише съобщение до приятел, който е на другия край на света, и то пристига за части от секундата. По пътя текстът не тръгва цял: той се реже на малки парчета, всяко от които може да поеме различен маршрут през различни държави, а после се сглобява в правилен ред. Ако едно парче се загуби, то се изпраща отново, без човекът да разбере. Никой не е наредил маршрута; рутерите са го избрали един по един, всеки знаейки само следващата стъпка. Това е интернетът — не едно нещо, а споразумение между много мрежи.
Технически има три слоя, които си вършат работата. Адресирането казва кой къде е — всеки компютър има адрес, а рутерите имат таблици накъде да препращат. Преносът решава как парчетата да стигнат цели и подредени, с потвърждения и повторно изпращане. Имената са третият слой: хората помнят думи, а машините — адреси, затова съществува разпределена система, която превежда едното в другото. Без нея щеше да се налага да помниш числа, а интернетът щеше да е за специалисти. Затова мрежата е отворена за всеки, който спазва правилата, и това е и нейната слабост.
Устойчивостта идва от липсата на център. Няма един компютър, който да изключиш, за да спре всичко; няма един кабел, който да прережеш, за да остане светът без връзка. Но липсата на център не значи липса на тесни места. Кабелите под моретата са малко, точките, в които мрежите се срещат, са малко, а системата за имена и таблиците за маршрути имат свои слабости. Затова мрежата е едновременно разпръсната и крехка в конкретни възли — и точно тези възли са обект на интерес. Ето защо устойчивостта не е отсъствие на слабости, а способност да се заобиколят.