Смисълът не се създава с декларация. Много организации имат изречение за мисията на стената в коридора, което никой не свързва с работата си в понеделник сутрин. Смисълът е локален: той се появява, когато човек вижда връзка между своето действие и нечие конкретно положение. Не „помагаме на хората“, а „заради тази поправка клиентът няма да затвори обекта си в петък“. Колкото по-къса е веригата между усилие и резултат, толкова по-осезаем е смисълът. Заплатата не е без значение — тя е условие, а не причина; когато е под нивото, за което човек може да работи другаде, другото не компенсира.
Той има три обичайни източника. Първият е занаятът — удоволствието да направиш нещо добре, независимо кой го вижда: добре подреден склад, чист код, точен превод, гладко изречение. Вторият е полезността за конкретен човек: пациент, ученик, клиент, колега, който е спрял да се мъчи. Третият е принадлежността — усещането, че си част от нещо, чиито правила разбираш и чиито хора те познават. Работа, която дава поне две от трите, обикновено се задържа.
Историята на този въпрос е дълга. Маркс описва отчуждението на работника от продукта и от самия процес на труда: човекът прави нещо, което не разбира, с инструменти, които не притежава, и не вижда кой го получава. Дюркем говори за аномия — състояние, в което правилата са се разпаднали и човекът не знае какво се очаква от него. По-скорошната критика на безсмислената работа описва служители, които сами смятат, че работата им не е нужна на никого, но трябва да се преструват, че е. Различни думи, един и същ проблем: разкъсана връзка между усилие и резултат.