Идеята, че образованието е подготвителен етап преди живота, е сравнително нова и вече остарява. Тя работи, когато знанието се сменя бавно: човек се учи на занаят или професия и го упражнява четиридесет години почти без промяна. В такава среда е разумно да се инвестира в дълго начално обучение. Когато техниката се сменя за десетилетие, а цели професии изчезват, началното обучение може да осигури само основата — останалото се учи в движение.
Изследванията на експертизата показват, че опитът сам по себе си не прави човека по-добър. Хора с двадесет години стаж понякога работят на нивото на човек с две, ако двадесетте години са били повторение на първите две. Това, което различава растящия от затъналия, е начинът на упражняване: задача малко над текущото ниво, ясна цел за конкретната сесия, незабавна обратна връзка и възможност да се повтори грешката коригирана. Шахматистите го правят с партии, музикантите — с трудни пасажи, хирурзите — с наблюдение на собствени записи. Затова е полезно ученето да се мери не с часове, а с неща, които човекът вече може да направи сам.
Обратната връзка е решаваща и най-често липсваща. Без нея човек затвърждава собствената си представа за добре свършена работа, която може да е погрешна. Затова ученето в работата е толкова зависимо от хората наоколо: от този, който преглежда и казва какво не е наред, без да унижава; от този, който показва как се прави, вместо да обяснява; от този, който пита „защо го направи така“ и изслушва отговора. Екип, в който грешките се обсъждат, учи по-бързо от екип, в който се наказват — не защото грешките са хубави, а защото скритите грешки не се поправят. Ученето в екип има още едно предимство: обясняването на друг проверява дали сам разбираш.