Спешното печели, защото се вижда. То има подател, има срок, има някой, който чака и ще забележи. Важното обикновено няма подател: никой не звъни, за да попита защо документът не е подреден, защо процесът не е опростен, защо никой не е обучил новия. Затова вниманието се плъзга към онова, което ще произведе реакция веднага, а не към онова, което ще спести проблем след година. Това не е слабост на характера, а свойство на средата — и се променя само ако средата се промени.
Прекъсването има остатъчна цена. Изследванията на вниманието описват ефект, при който след преминаване към нова задача част от мисълта остава в старата. На практика това означава, че човек, който е бил изваден от работа за две минути, губи не две минути, а десет или петнадесет, докато се върне в състоянието, в което е бил. Затова денят, пълен с малки срещи и кратки въпроси, изглежда натоварен, а резултатът е малък: работата е била разделена на откъслеци, недостатъчни за завършване на нещо свястно.
Оценката на времето е втората системна грешка. Хората планират по най-добрия сценарий — сякаш нищо няма да се обърка, никой няма да се разболее, доставчикът няма да закъснее. Психолозите наричат това заблуда на планирането и тя не изчезва с опит; опитът само добавя знание, че същото се е случвало и преди. Практическото решение не е да се предвижда по-точно, а да се оставя резерв и да се казва честно: това е срокът, ако нищо не се обърка. Най-скъпите задачи са тези, които се вършат два пъти, защото първият път са били направени прибързано.