Екипът не е просто събрани хора с обща задача. Той е начин да се намали зависимостта от един човек, без да се загуби способността да се решава нещо цялостно. В ранната индустрия работата е била разделена на много малки операции и всеки е отговарял само за своята част; резултатът се е събирал от надзорник. Този модел е ефективен при еднородно производство, но се разпада, когато задачата изисква преценка на място — там човекът, който вижда само своята част, не може да вземе добро решение. Екипът възниква като отговор на точно този проблем: група с обща цел, която разполага с достатъчно контекст, за да коригира сама посоката си.
Цената на координацията расте по-бързо от броя на хората. При трима души има три връзки, при шестима — петнадесет, при дванадесет — шестдесет и шест. Всяка връзка изисква време: да се разбере кой какво знае, да се уточни кой какво прави, да се провери дали е направено. Затова удвояването на екипа не удвоява резултата, а удвоява разговорите. Оттук идва и практическото правило, което организациите научават бавно: по-добре няколко малки екипа с ясни граници между тях, отколкото един голям, в който всеки чака някой друг.
Вътре в екипа ролите се разпределят по-скоро по нужда, отколкото по длъжност. Човекът, който забелязва пропуските, не е назначен за проверяващ; той просто забелязва. Човекът, който помни контекста на старата грешка, не е архивар; той просто помни. Тези роли са невидими и затова крехки: когато човекът напусне, никой не обявява, че една функция е останала без изпълнител. Екипът усеща липсата едва когато нещо се обърка по познат начин и се окаже, че няма кой да каже „това вече се случи миналата година“.