Стресът не е болест, а механизъм. Когато мозъкът прецени, че ресурсите са по-малко от изискванията, той пуска хормони, които вдигат кръвното налягане, ускоряват пулса и насочват кръвта към мускулите. Това е полезно, ако трябва да избягаш или да реагираш веднага. Проблемът е, че същият механизъм се задейства и при писмо от началник, при кран на срок и при безкраен списък задачи.
Краткото напрежение минава и тялото се връща в равновесие. Хроничното не минава: то оставя човека в състояние на постоянна готовност, при което сънят е плитък, вниманието е разпръснато, а дребните неща дразнят непропорционално. Затова усещането „не мога да си поема дъх“ не е слабост, а описание на физиологично състояние, което има причина.
Моделът на Робърт Карасек обяснява защо едни хора издържат, а други се сриват при еднаква натовареност. Той подрежда работата по две оси: колко изисквания има и колко контрол има човек върху тях. Най-тежката комбинация е високо напрежение при нисък контрол. Най-добрата е високо напрежение при висок контрол — там човекът учи, расте и усеща работата като предизвикателство.
Вторият модел — дисбаланс между усилие и възнаграждение — добавя справедливостта. Възнаграждението не е само заплата: то включва признание, сигурност, възможност за развитие и уважение. Когато човек влага много и не получава нищо от тези неща, напрежението расте, дори работата да е лека. Затова хората напускат не толкова заради часовете, колкото заради усещането, че усилията им не се забелязват.