Занаятът не изчезва с индустриализацията, а се измества. През XIX век тъкачите, обущарите и ковачите губят масовия пазар, защото фабриката произвежда по-евтино и по-еднакво. Остават онези, чиято работа не може да бъде раздробена: поправката на конкретна вещ, изработката на единична поръчка, украсата на сграда. Занаятът става услуга за точно определен човек, а не производство за всички.
Ремонтът е най-сигурната ниша, защото светът е пълен със стари неща. Една дограма от тридесетте години, един часовник, една черква с изпочупен иконостас изискват ръка, която познава материала. Фабриката не може да изпрати бригада за един прозорец, а занаятчията може. Затова в богатите градове майсторите по реставрация имат чакащи клиенти, а не обратното.
Цената в занаята се формира различно от цената в магазина. Тя включва часове труд, но и риск: материалът може да се окаже дефектен, старата сграда — изненадващо крива, клиентът — променлив. Затова майсторите често работят с аванс и с уговорка за допълнителни работи. Това не е недоверие, а начин да се разпредели рискът, който иначе пада изцяло върху този с по-малката каса.
В България занаятчийската традиция е силна и неравномерно запазена. Дърворезбата има центрове в Трявна и в манастирските работилници; грънчарството в Троян и в Бусинската школа; медникарството; тъкачеството в Котел и в Чипровци. Цигулкостроенето в Кремон е италиански пример, но и у нас има майстори, чиито инструменти се продават в чужбина на цени на западни инструменти. Разликата между център и самотна работилница е важна: центърът дава име, обучение и поръчки, а отделният майстор — гъвкавост и пряк разговор с клиента.