Умението остарява по различен начин в различните професии. В занаята майсторството се трупа с години и издържа, докато материалът и инструментът останат същите. В софтуера конкретна технология може да загуби значение за пет години, а основите — структури от данни, логика, начин на мислене — остават. Затова доброто обучение не залага само на инструмента, а на принципа, който се пренася върху следващия инструмент.
Дуалната система е най-старият работещ модел. В Германия и Швейцария младежът учи три дни в предприятие и два в училище, получава малка стипендия и завършва с квалификация, призната в целия отрасъл. Работодателят плаща за обучението, защото знае, че ще получи работник, който познава неговата техника. Държавата плаща за училището, защото общото знание е от полза за всички.
Фирменото обучение има друг недостатък — заключването. Курсът за вътрешна система прави човека по-полезен за тази фирма и по-малко конкурентен извън нея. За работодателя това е предимство, за служителя — риск, ако компанията се свие. Затова балансът е в смесено обучение: част, която остава при човека, и част, която обслужва конкретната организация.
Икономистите описват този проблем чрез разликата между общо и специфично знание. Общото умение може да се използва навсякъде; специфичното — само на едно място. При общото работодателят рискува да инвестира, а служителят да напусне; при специфичното и двете страни печелят от оставането. Оттук идва и логиката на съфинансирането: всеки плаща толкова, колкото получава.