Синдикатът е отговор на правна и икономическа слабост. До XIX век договорът за работа се урежда от общото право на договорите, а страните се приемат за равни. На практика не са: единият има нужда от работата, за да живее, другият може да чака. Когато законът забранява сдружаването, работниците се сдружават тайно — оттам и названието на ранните организации, които приличат повече на тайни общества, отколкото на канцеларии.
Легализацията променя всичко. Щом съюзът става законен, той може да сключва договор, който обвързва не само членовете си, а понякога и целия отрасъл. Колективният договор е особен инструмент: той не замества закона, а добавя към него по-конкретни правила. Затова в страни с високо покритие на колективните договори разликите в заплащането са по-малки, а условията по-еднакви.
Синдикалната сила има два източника и те се различават. Единият е пазарен: монопол върху предлагането на труд, който позволява по-висока цена. Другият е политически: възможност да се променят правилата — минимална заплата, безопасност, работно време. Първият източник ефективно повишава заплатите на членовете, но може да намали броя на работните места. Вторият помага на всички, включително на нечленуващите.
Критиката за „вътрешни и външни“ е сериозна. Ако синдикатът пази само тези, които вече работят, новите влизат по-трудно — чрез временни договори, чрез подизпълнители, чрез агенции. Резултатът е пазар на две скорости: защитени постоянни и незащитени гъвкави. Добрите синдикати отговарят на това, като организират и временните работници, но цената е компромис с интересите на старите членове.