Осемчасовият ден се появява като отговор на конкретна практика, а не като идея за справедливост. В текстилните фабрики на Англия и в стоманените заводи на САЩ смяната е дванадесет, понякога и четиринадесет часа, с ниска безопасност и почти без почивки. Работниците се организират по цехове, а не по професии, защото общото помежду им е машината и графикът. Искането за десет часа първо, после за осем, е компромис между продуктивност и издръжливост, извоюван стачка след стачка.
Международната организация на труда приема първата конвенция за работното време през 1919 година във Вашингтон, като част от уредбата след Първата световна война. Мотивът е едновременно хуманен и икономически: изтощената работна ръка не е конкурентна, а големите разлики в часовете изкривяват търговията между страните. Конвенцията предвижда осем часа на ден и четиридесет и осем на седмица, с изключения за отрасли, в които производството не може да спре. Това е първият общ стандарт, а не първият закон.
Днес продължителността се урежда на три нива и те не съвпадат помежду си. Законът дава минимални гаранции, колективният договор — конкретни числа за отрасъла, а трудовият договор — действителния график. Затова един и същ брой часове може да значи различно: при едни има добавка за нощен труд, при други компенсация с почивка, при трети нищо, защото графикът се води редовен. Разликата се вижда не в договора, а в разплащателния лист.