Пазарът на труда прилича на всеки друг пазар само донякъде. Стоката не може да се отдели от човека, който я предлага, а цената ѝ зависи от нещо, което не се вижда в обявата: колко трудно е да се намери замяна. Ако на една позиция могат да се явят стотици подготвени хора, работодателят има избор и заплатата остава ниска. Ако умението е рядко и нужно спешно, посоката се обръща. Затова разговорът за заплата не е разговор за справедливост, а за рядкост и за стойност, която работата създава.
Важна е и разликата между това, което човек може, и това, което може да докаже. Дипломата, сертификатът и портфолиото са сигнали. Те не показват цялото умение, но намаляват риска за работодателя. Затова понякога по-слаб кандидат с ясни доказателства за работата си печели пред по-способен, който не може да го покаже. Това е неприятно, но обяснява защо курсовете и проектите имат смисъл дори когато не учат нищо ново.
Пазарът е разпокъсан и по география. В големия град има много работодатели в една сфера и човек може да смени работа, без да смени адреса си. В малко населено място изборът е ограничен, а разстоянието до следващия работодател може да е час и половина път. Това е скрита цена на живота извън центровете: не само по-ниска заплата, но и по-малка възможност да се преговаря. Дистанционната работа частично променя това, но само за професии, които могат да се вършат през екран.