До Освобождението грижата за болния в българското село е в ръцете на хора без медицинско образование. Селото разчита на бабата, която приема раждането, на билкарката, която познава местните растения, и на баячката, която лекува с думи и обред. Тези три роли често се сливат в един човек, а знанието се предава устно, от майка на дъщеря или от стара жена на млада. Няма училище, няма изпит и няма свидетелство — има само име на човек, при когото хората отиват, защото „помага“.
Дипломираните лекари се появяват в българските земи преди Освобождението, но са малцина и работят в големите градове. След 1878 година държавата започва да изгражда здравна система, но процесът е бавен: лекарите са недостатъчно, болниците — малко, а пътуването до града струва пари и време. За селското семейство народният лечител не е „алтернатива“ на медицината, а единствената достъпна медицина. Това обяснява защо традицията се задържа десетилетия след създаването на модерната държава.
Записите започват системно в края на XIX век. „Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина“ излиза от 1889 година и в първите си книги публикува баяния, гадания и описания на болести наред с песни и приказки. Събирачите са учители, свещеници, читалищни дейци — хора, които обикалят селата и записват от първо лице. Именно тези текстове показват, че народната медицина има вътрешна логика: определени болести се обясняват с определени причини, а срещу всяка причина има набор от средства, подредени по сила.