Детската смъртност е един от най-чувствителните показатели за състоянието на една държава. Тя не измерва само медицината, а и жилището, водата, храната, транспорта до болница и образованието на майката. Затова нейният спад в България след 1945 година е разказ за цялата модернизация на страната.
През 1960 година коефициентът е 45,1 на 1000 живородени. В селата е 50,4, в градовете — 34,6. Разликата е огледало на неравенството: в селото раждането често става у дома, с помощта на баба или селска акушерка, а транспортът до окръжна болница може да отнеме часове. През 1970 година стойността пада на 27,3, през 1980-а — на 20,2, а през 1990 година — на 14,8. Това е и периодът, в който се изграждат първите специализирани детски отделения в окръжните болници.
Какво се променя? Първо, раждането се мести в болница. След 1950-те години се изгражда мрежа от родилни домове, а акушерките стават част от държавната система. Второ, идват антибиотиците и кръвопреливането. Трето, разширява се имунизацията: дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит и туберкулоза отстъпват.
Третият голям скок е неонатологията. През 1970-те и 1980-те години се създават отделения за недоносени деца, въвеждат се инкубатори, инфузионна терапия и мониторинг. Ражданията на много малки деца престават да бъдат присъда. В същото време се разширява пренаталната диагностика и се въвеждат задължителни прегледи по време на бременността.